– Татко – Лепида подръпна ръката на баща си. – Императорът наистина ли е човек с тайни пороци? Вчера в банята дочух.

 Аз можех да кажа, че всички императори бяха обект на слухове за тайните им пороци. Император Тиберий и малките му момченца роби, император Калигула, който спеше със сестрите си, император Тит и любовниците му – каква е ползата от императора, ако човек не може да скалъпва пикантни клюки за него?

Императрицата на Домициан обаче не беше много подходяща за одумване. Изглеждаше стройна, величествена, очарователна, когато пристъпи напред до високопоставения си съпруг, за да помаха на ревящите тълпи; но според разочароващите слухове императрицата беше безукорна съпруга. И все пак зелената копринена стола [3] и смарагдите предизвикаха оживление и възхищение от страна на женската част на зрителите.

Зеленото, без съмнение, щеше да се превърне в цвета на сезона.

– Татко – Лепида отново подръпна ръката на баща си, – знаеш ли, че всички много ми се възхищават, когато нося зелено. Една смарагдова огърлица, като тази на императрицата.

Множество императорски братовчеди се заточиха като шлейф след императора – там беше едната му племенница, по-малката дъщеря на император Тит – Юлия, която според мълвата беше пожелала да се присъедини към девиците весталки, но не беше получила разрешение. Като цяло – някаква скучна сбирщина. Бях разочарована. За пръв път виждах императорското семейство, а те изглеждаха като всяка друга шайка апатични патриции.

Императорът излезе напред, вдигна ръка и държа приветствено слово за началото на игрите. С тайни пороци или не, той имаше хубав, отекващ глас.

Другите роби ми бяха описвали игрите много пъти и изпадаха в недоумение от невежеството ми. Сутрешните празненства винаги се откриваха с двубои между диви зверове. Първа в списъка за днес беше битката между слон и носорог. Носорогът избоде окото на слона с рога си… А можех щастливо да изживея остатъка от живота си и без да знам как звучи ревът на ранен слон.

– Великолепно!

Полий хвърли няколко монети на арената. Лепида започна да си избира от чинията фурми с мед. Аз се съсредоточих върху ветрилото от паунови пера. Люш, люш, люш.

Бик и мечка се сражаваха след това, а после – лъв и леопард. Малки парченца мръвка, за да раздразнят апетита. Мечката беше апатична и трима звероукротители с остри прътове трябваше да разкървавят хълбоците от мушкане, за да я накарат да нападне бика, но лъвът и леопардът нададоха рев и се втурнаха един към друг в мига, в който веригите бяха свалени. Тълпата ликуваше и жужеше, въздишаше, а после се успокояваше. След като вниманието на всички вече беше изострено, последва демонстрация на великолепие и пищност, замайващи погледа: опитомени гепарди със сребърни каишки пробягваха с леки стъпки през арената, бели бикове с малки момченца, подскачащи по гърбовете им, слонове, нагиздени с украшения и пискюли, се поклащаха във внушителни танцови стъпки под музиката на нубийски флейтисти

– Татко, може ли да ми купиш нубийски роб? – Лепида подръпна ръката на баща си. – Дори двама. Някоя хубава двойка, за да ми носят покупките, когато ходя на пазар

Следваха комичните номера. Опитомен тигър беше пуснат на арената след дузина бягащи зайци, завързани с каишки, за да ги хване един по един в челюстите си и да ги върне невредими на треньора. Доста мило, всъщност. Хареса ми, но от трибуните се чуха откъслечни викове на неодобрение. Почитателите на Колизеума не идваха за игрички; те идваха за кръв.

– Императорът – мърмореше Квинт Полий – особено тачи богинята Минерва. Построил е нов олтар в двореца си. Може би трябва да направим няколко големи публични жертвоприношения. Опитоменият тигър и дресьорът му си тръгнаха и бяха заменени от стотина бели сърни и стотина дълговрати щрауси. Те бяха пуснати да тичат из арената и застреляни един по един с лъкове отвисоко. Лепида видя някакви познати в съседната ложа и гукаше поздрави през по-голямата част от кръвопролитието.

Още борби с животни. Копиеносци срещу лъвове, срещу биволи, срещу разярени бикове. Биволите падаха зашеметени и мучащи, биковете се спускаха побеснели срещу копията, които пронизваха и разпаряха гърдите им, но лъвовете ръмжаха, дебнеха и успяха да сграбчат един копиеносец, преди да бъдат подгонени и изкормени. Такова едно забавление Люш, люш, люш.

– О, гладиаторите… – Лепида остави чинията с фурмите настрана и се изпъчи. – Хубави екземпляри, татко.

– Само най-доброто за императора! – Той погали дъщеря си по брадичката. – И за моята малка, която обича игрите! Императорът искаше истинска битка днес, не просто обикновени дуели. Нещо грандиозно и необичайно преди екзекуциите по обяд. Облечени в пурпурни плащове, гладиаторите излязоха в редица от портите и бавно се подредиха в кръг на арената, докато зрителите ликуваха. Някои вървяха наперено и гордо, някои – високомерно, без да поглеждат наляво или надясно. Хубавият тракийски войн с тризъбеца раздаваше целувки на тълпата и беше засипан с рози от обожаващите го жени. Петдесет гладиатори, разпределени по двойки, в битка на живот и смърт. Двайсет и петима щяха да си тръгнат от арената триумфално през Портата на живота. Двайсет и петима щяха да бъдат извлечени през Портата на смъртта с железни куки.

– Аве, цезаре! – изреваха те в един глас към императорската ложа. – Тези, които ще умрат, те поздравяват!

Дрънчене на наточени оръжия. Стържене на позлатени доспехи. Скърцане на множество крака по пясъка, докато се разделяха по двойки. Няколко предварителни битки с дървени мечове за начало и после императорът свали ръката си.

Остриетата се сблъскаха. Публиката се устреми напред, задържана само от мраморните перила, викаше окуражителни думи към любимците си и проклинаше несръчните. Махаха, обзалагаха се, крещяха.