Юлия, не бях справедлива към теб. Вярвах, че си луда. Може и аз самата да съм луда. Той обичаше ли да те гледа, докато спиш?

Втори месец измина. Толкова бавно.

– Изглеждаш бледа, Атина – каза за поздрав Домицила. – Не стоиш достатъчно на слънце. Каквото искат да си приказват тези красавици еднодневки, но според мен слънцето е, за да се печеш, а не да бягаш от него като от орда варвари. Как е императорът?

– Много добре, Флавия… – Тя никога не питаше повече от това, а и аз никога не задълбавах в темата. – Как са момчетата?

Лицето просветна.

– Тичат диви, кафяви като араби и заявяват, че няма да се върнат в града, докато са живи.

– А съпругът ти? – Бях срещала Флавий Клеменс, блед патриций, който със сигурност знаеше каква е професията ми, но се държеше към мен с огромната любезност, с която се отнасяше към всяка жена, от собствената си съпруга надолу по йерархията до последната робиня.

– Чувства се много по-добре на този свеж въздух. Аз също смея да твърдя, че няма да се върна в града. Толкова се забавлявам да изтърбушвам вилата и после да я поправям. Пренаредиха ми мозайките предишната седмица.

Погледнах към пода и открих повтарящ се мотив от две риби с проблясващи люспи, вписани в кръг.

– Прекрасно е! – казах аз. – Рибите… Те са християнски символ, нали?

– Виждам, че чичо ми ти е казал за моето малко прегрешение. – На брадичката се появи трапчинка, когато се усмихна. – Да, християнка съм. Освободеният роб на майка ми, Траке, беше такъв и като се има предвид, че съпрузите на майка ми постоянно се меняха, Траке ми беше почти като баща, така че, предполагам, нещо ми е останало и от него. Сигурно императорът е много смутен от това. Не е тайна, въпреки че на публични места поднасям почести към боговете като всички останали.

– Може би трябва да си по-внимателна, домина! – казах боязливо. Харесвах я, тя беше повече от любезна с мен, но разликата в социалното положение все още беше огромна. – Императорът каза, че може… че може да ти отнеме момчетата, ако не ги възпитаваш като добри римски граждани.

– О, но те са такива! Освен това никога не би ги взел. Защото къде може да ги премести освен в двореца при него? Той ненавижда децата твърде много, че да направи подобно нещо. В крайна сметка, просто ще махне с ръка и ще приеме вярванията ми за един дребен дразнещ каприз. Всъщност те действително са такива. Кого го интересува, ако нося някоя и друга кошница с храна на по-бедните си събратя от време на време?

Спокойният тон незабавно събуди подозрението ми. Флавия със сигурност стигаше много по-далеч от кошници с храна. Дали всички роби, които се навъртаха около хубавата вила, бяха наистина просто роби? Дали всичките опърпани деца, просещи пред вратата , бяха наистина бездомни? Тайни се криеха надълбоко в семейството на Флавиите, както у най-милите му членове, така и у най-жестоките. Но тя никога не питаше за моите тайни и затова аз никога не питах за нейните.

В момента вече бъбреше за нещо по-безопасно.

– … значи си накарала Несий да ти направи хороскоп? Със сигурност е верен; той е най-добрият астролог в империята. Жалко, че моята вяра не позволява да се съветвам с астролози. Нима не е същинско съкровище? Може все пак да се консултирам с него. Много ми е признателен, откакто му преотстъпих Ганимед за масаж. Никога не си получих Ганимед обратно, разбира се. Несий изфабрикува някакво безсмислено пророчество, за да го задържи. Религията ми не ми позволява да одобрявам любовните връзки между мъже, но трябва да отбележа, че те са щастливи. Добре ми се отразяваше да я слушам. Мисля, че и тя го знаеше. Винаги ме канеше да дойда отново и никога не задаваше въпроси. Дали беше научила този урок от Юлия?

Помислих си за Ариус.

Силно тяло, излъчващо топлина през синята туника. Коса – яркочервена на слънцето. Стегнати мускули, преливащи плавно един в друг като горещ мед. Белези по ръцете, на челото, на рамото. Вече имах почти толкова, колкото него. Странни малки бели белези, направени със странни малки играчки на места, на които не се виждаха. Не бяха явните белези от меч.

Сурово лице. Счупен нос. Очи с цвета на облаците. Тънки устни. Вежда, прорязана с белег от нож. Мъжки аромат на напечена от слънцето кожа, желязо, пот, пясък от арената. Но не и кръв, някак си – без кръв. Кръвта беше отмита.

Здрави ръце, топли ръце. Те стискаха чаша с вино понякога, или меч, или нечие гърло. Или те просто докосваха. Докосваха, за да носят наслада, а не болка Махай се, Ариус! Махай се и ме остави на мира!

Бяха изминали три месеца. Хладни есенни ветрове разнасяха дори и лятната жега на Тиволи. Септември наближаваше. Есента дойде. Есента дойде.

– Време е да се прибираме в Рим – отбеляза Домициан на вечеря. – Жалко. Беше приятно лято.

– Приятно – промърморих аз в чашата си с вино.