Както онова странно чувство, онова напрегнато усещане, че някой е зад теб. Когато те гледа мъртвец, усещането е още по-странно, защото не можеш да прецениш от коя посока идва. Просто е някъде там в пространството. Дразнещо е, но нищо не може да се направи. Както и с премигващото фенерче на Томас.

Отивам в средата на плевнята и слагам големия фенер на земята. Въздухът е тежък от миризмата на прах и старо сено, с което е осеян мръсният под. Когато се завъртам бавно в кръг, лъчът на фенерчето ми не трепва и внимателно обикаля стаята, подът хрущи под подметките ми. Кармел и Томас следят движенията ми и стоят близо зад мен. Знам, че Томас поне, като се има предвид, че е вещица, също усеща, че някой ни гледа. Фенерчето му шари нагоре-надолу по стените, като проучва ъглите и прикритите места. Но така само ни издава, вместо да използва светлината за отвличане на вниманието, а същевременно да наблюдава мрака. Шумът от дрехите ни се чува силно; косата на Кармел шумоли по раменете , когато върти глава и се оглежда наоколо – като някакъв водопад.

Отпускам ръце и се отдръпвам, за да направя път на светлината от фенера, около който сме се скупчили. Очите ни са свикнали с тъмното и с Кармел гасим фенерчетата си. Плевнята е празна с изключение на нещо, което прилича на скелет на стар плуг в южния ъгъл. Големият лагерен фенер осветява помещението в приглушена жълта светлина.

– Това ли е мястото? – пита Кармел.

– Ами, май става да пренощуваме тук – казвам аз. – Утре ще отидем някъде с повече обхват и ще звъннем на пътна помощ.

Кармел кима. Загряла е. Номерът със закъсалия пътник работи по-често, отколкото бихте си помислили. Точно затова го има в толкова филми на ужасите.

– Тук не е много по-топло, отколкото навън – коментира Томас и най-после също гаси фенерчето си.

Над нас се чува пърхане и блъскане и той подскача до небето, вади фенерчето си като стрелец в уестърн филм и насочва лъча му към тавана.

– Май са гълъби – казвам. – Супер. Ако се наложи да се заседим, може да си направим скара.

– Това е… отвратително – казва Кармел.

– Безплатно пилешко. Да проверим.

Изгнила, крива стълба води до повдигаща се вратичка към таванско помещение. Предполагам, че всичко, което ще открием там, са бали слама и накацали гълъби и врабчета. Но е излишно да казвам на Томас и Кармел да бъдат нащрек. Движат се точно зад мен, на една ръка разстояние. Когато върхът на обувката на Кармел закача зъбите на вила, наполовина забита в купа сено, тя прави гримаса. Споглеждаме се и тя клати глава. Няма как да е същата вила, на която се е набучила жената на фермера. Така се успокояваме наум, макар че не е изключено и да е.

Аз се качвам пръв. Лъчът на фенерчето ми осветява голямо празно помещение, подът е осеян със сено, а няколко бали слама са натрупани до южната стена. Когато насочвам светлината към острия скат на покрива, виждам поне петдесет гълъба, накацали по покривните греди, като никой от тях не е особено притеснен от присъствието ни.

– Качете се – казвам.

Томас се качва след мен и двамата с него подаваме ръка на Кармел.

– Гледайте си в краката; пълно е с птичи лайна.

– Супер – мърмори тя.

Вече и тримата сме горе и се оглеждаме, но няма много за гледане. Просто голямо отворено пространство, осеяно със сено и курешки. Има някакъв механизъм с макари, който сигурно е бил използван да се местят балите; дебели въжета висят от покривните греди.

– Знаете ли защо мразя фенерчетата? – пита Томас и гледам как лъчът от неговото шари наоколо, осветявайки птичи глави и потрепващи крила, а после паяжинясали дъски. – Все те карат да се чудиш какво не виждаш. Какво остава в тъмното.

– Вярно – казва Кармел. – Това е най-гадният кадър във филмите на ужасите. Когато фенерчето най-после осветява това, което търсиш, и тогава ти се ще да не го беше виждал.

И двамата трябва да млъкнат. Не е сега моментът да се плашат взаимно. Минавам малко встрани, за да прекратя този разговор, а също и да проверя колко здрави са дъските. Томас прави няколко стъпки в обратна посока, като стои близо до стената. Движа лъча на фенерчето по балите, като следя внимателно за скришни места. Не забелязвам нищо освен колко противно изглеждат, покрити с кафяви и бели точки. Зад мен се чува продължителен стържещ звук и когато се обръщам, студен полъх ме удря в лицето. Томас е открил една от страничните врати – капандура, през която едно време са хвърляли балите долу – и я е отворил.

Усещането, че някой ни наблюдава, се изпарява. Просто три хлапета в изоставена плевня, които се преструват на закъсали по пътя – и то даже няма за пред кого. Може би това дори не е правилното място, а усещането, когато минах през вратата, е било измамно.

– Май твоите руни не вършат много работа – казвам.

Томас свива рамене. Пъха разсеяно ръка в джоба на панталоните си, където камъкът изпъква през плата.

– Не съм давал гаранции. Не работя често с руни. А и досега не съм издълбавал такава сам.