– Нещо не го загрях – казвам.

Тя въздъхва.

– Томас ми каза, че ще ходите в Гранд Марей.

– И без това няма какво да правим тази вечер – казвам и поглеждам Томас. – И Кармел ще дойде. Може да отидем с нейната кола.

– Добре – отговаря той. – Ако вземем моята, сигурно ще останем на пътя още преди да сме стигнали границата.

Следва конфузен момент, докато чакаме майка ми да ни остави. Тя е абсолютно наясно какво се случва, но гледам да не я тревожа с излишни подробности. След като едва не умрях миналата есен, в кестенявата коса се появиха бели кичури.

Най-после тя става и поставя три малки, но много миризливи кадифени торбички в шепата ми. Знам какво е, без да поглеждам. Прясна билкова смес с любимото защитно заклинание, по една за всеки от нас. Докосва челото ми с върха на пръста си.

– Да ги пазиш – прошепва тя. – И ти се пази.

Обръща се към Томас:

– Сега се захващам да правя още свещи за магазина на дядо ти.

– Тези за просперитет се харчат много бързо, не можем да сварим да ги извадим по щандовете – ухилва се той.

– А са толкова прости за правене. Лимон и босилек. И в средата магнит. Ще мина с новата доставка във вторник.

Тя се качва по стълбите на горния етаж към стаята, която е отделила за работа по заклинания. Пълна е с големи блокове парафин, масла и прашни буркани с билки. Чувам, че другите майки си имат цели стаи, пригодени за шиене. Сигурно изглеждат странно.

– Ще ти помогна да сложим свещите в кашони, като се върна – казвам аз, докато тя изчезва по стълбите.

Ще ми се пак да си вземе котка. По стъпките витае една празнина с форма на котка, където преди беше Тибалт, който я следваше навсякъде. Но са минали само шест месеца, откакто той умря. Може би е твърде рано.

– Готови ли сме? – пита Томас.

През рамото му виси брезентова чанта. В нея Томас тъпче всичко, което открием за даден призрак, по дадена задача. Не ми се мисли как веднага биха го завързали и изгорили на клада, ако някой се докопа да тази чанта. Без да поглежда в бъркотията вътре, той бърка и вади точно каквото му трябва. Всеки път ме побиват тръпки от телепатичните му способности – като онова момиче от „Полтъргайст“.

– Гранд Марей – промърморва Кармел, когато той подава няколко листа хартия.

По-голямата част от тях са писмо от един професор по психология в университета „Роузбридж“, стар приятел на баща ми, който, преди да улегне и да се заеме с формирането на мирогледа на младите, разширявал своя, като участвал в транссесии, водени от родителите ми в началото на осемдесетте. В писмото си той говори за някакъв призрак в Гранд Марей, щата Минесота, за който се носят слухове, че витае в някаква изоставена плевня. На това място са регистрирани шест смъртни случая за последните трийсет години. Определението за три от тях е „при подозрителни обстоятелства“.

Не че е голяма работа – шестима убити. Такива цифри обикновено не влизат в списъка ми с приоритети. Но откакто пуснах корени в Тъндър Бей, възможностите ми са ограничени до няколко по-дълги пътувания в годината и места, докъдето мога да стигна и да се върна за един уикенд.

– Значи то ги убива, като предизвиква някаква злополука? – казва Кармел, докато чете писмото.

Повечето от смъртните случаи изглеждат като инцидент. Един фермер поправял трактор, но той някак си тръгнал по инерция въпреки тухлите, които били подложени пред гумите, и го прегазил. Четири години по-късно съпругата му паднала по корем върху вила за сено.

– Откъде сме сигурни, че наистина не са нещастни случаи? Има доста път до Гранд Марей, само за едната разходка.

Кармел винаги нарича призраците „то“. Никога „той“ или „тя“ и рядко по име.

– Имаме ли нещо по-добро за правене? – казвам аз.

Усещам тежестта на камата в раницата си. Фактът, че е там, затъкната в кожената ножница, остра като бръснач, без някога да е имало нужда да бъде наточена, ме изнервя. Почти ми се ще да бях останал на скапаната среща.

След сблъсъка с обиамана, когато разбрах, че камата е свързана с него, аз… не знам. Не че се страхувам от нея. Все още я чувствам своя. А Гидиън ме уверява, че връзката между нея и обиамана е прекъсната, че призраците, които убивам сега, вече не отиват при него, вече не го хранят и не увеличават силата му. Сега отиват там, където им е мястото. Ако някой изобщо разбира по въпроса, то това е Гидиън – там в Лондон, затрупан с мухлясалите му книги. Той е бил с баща ми от самото начало. Но поисках и второ мнение, затова с Томас отидохме в антикварния магазин на дядо му Морфран и той ни изнесе цяла лекция как енергията се съдържала в определени равнини и как обиаманът и камата не съществуват вече в една и съща равнина. Каквото и да значи това.

Така че не ме е страх. Но понякога усещам как силата се протяга към мен и ме побутва. Камата е нещо повече от неодушевен предмет и понякога се чудя какво иска.

– И все пак – продължава Кармел, – дори да е призрак, то убива само веднъж на няколко години. Ами ако не поиска да ни убие?

– Ами – казва смутено Томас, – след като миналия път се върнахме с празни ръце, започнах да работя по това.

Той бърка в джоба на войнишкото си яке от магазин втора ръка и вади кръгло парче цветен камък. Плосък е и дебел около три сантиметра, като голяма, тлъста монета. На едната му страна е издълбан символ, нещо, което прилича на модифициран келтски възел.