След като влезе в стаята, Бруно затвори вратата и пристъпи към отворения ковчег. До стената в дъното имаше още един ковчег — също отворен, но празен. Ковчегът на покойника бе положен върху издигната платформа с бяла драперия, край която бяха наредени високи до кръста красиви букети. Бруно се поклони пред безжизненото тяло и прошепна:

— Сбогом, Бил.

После се завъртя към вдовицата, която отново бе седнала на стола. Коленичи пред нея и нежно стисна ръката й.

— Толкова съжалявам, Милдред, толкова съжалявам. Той беше добър човек.

Опечалената вдигна очи към него иззад воала, усмихна се, сетне отново наведе глава. Изражението на Бруно се промени, докато той оглеждаше наоколо, макар че единственият човек в стаята освен тях не бе в състояние да ги чуе.

— Ти спомена, че искаш да поговорим за още нещо. Насаме.

— Да — отвърна вдовицата съвсем тихо.

— За съжаление не разполагам с много време, Милдред. Какво има?

Вместо отговор тя го погали с длан по бузата, после пръстите й докоснаха шията му. Бруно направи гримаса, когато усети бодването по кожата си, сетне се свлече в несвяст на пода.

Мишел крачеше напред-назад из коридора, гледаше часовника си и слушаше печалната музика, долитаща от озвучителната система. Стигна до извода, че дори ако преди влизането си тук човек не е бил тъжен, потиснат или направо обзет от мисъл за самоубийство, точно това го очаква само след пет минути слушане на тия затъпяващи ритми. Беше бясна, че Бруно е затворил вратата, но трябваше да се примири. По принцип не се полагаше да изпускаш от очи охранявания, ала понякога реалният живот се оказваше по-силен от уставите. Въпреки всичко тя погледна един от хората си и попита за пети път:

— Абсолютно сигурен ли си, че е чисто?

Човекът кимна.

След като изчака още малко, тя пристъпи до вратата и почука.

— Мистър Бруно? Трябва да тръгваме, сър.

Никакъв отговор. Мишел въздъхна тихичко. Знаеше, че останалите агенти от групата, все по-възрастни от нея, я наблюдават внимателно, за да видят как ще се справи. От около две хиляди и четиристотин оперативни агенти само седем процента бяха жени и сред тях се брояха на пръсти онези, които заемаха ръководни постове. Да, не беше лесно.

Тя отново почука.

— Сър?

Минаха още няколко секунди и Мишел усети как мускулите на корема й почват да се стягат. Натисна дръжката и смаяно се озърна.

— Заключено е.

Друг агент я погледна с недоумение.

— Е, значи той е заключил отвътре.

— Мистър Бруно, добре ли сте? — Тя помълча. — Сър, или отговорете, или ще влезем.

— Само минутка!

Нямаше съмнение — гласът принадлежеше на Бруно.

— Добре, сър, но трябва да тръгваме.

Минаха още две минути. Мишел тръсна глава и отново почука на вратата. Не получи отговор.

— Сър, вече закъсняваме. — Тя се озърна към Фред Дикърс, шефа на предизборния щаб. — Фред, опитай ти, ако обичаш.

С Дикърс отдавна бяха постигнали взаимно споразумение. След като са заедно по двайсет часа на денонощие, шефът на щаба и шефът на охраната трябва да се погаждат поне в най-общи линии, иначе нищо няма да стане. Все още не бяха единодушни по всички въпроси и никога нямаше да го постигнат, но в случая твърдо стояха на еднакви позиции.

Дикърс кимна и подвикна:

— Джон, аз съм Фред. Наистина трябва да тръгваме. Сериозно изоставаме от графика. — Той почука на вратата. — Джон? Чуваш ли ме?

Мишел отново почувства как мускулите на корема й се стягат. Нещо не беше наред. Тя кимна на Дикърс да се отдръпне и пак почука.

— Мистър Бруно, защо заключихте, сър?

Никакъв отговор. По челото на Мишел избиха капчици пот. Тя се поколеба за миг, размишлявайки трескаво, после изведнъж изкрещя през вратата:

— Сър, съпругата ви току-що позвъни по телефона. Случила се е тежка злополука с едно от децата ви.

Отговорът бе ужасяващ.

— Само минутка!

— Разбийте вратата! — кресна Мишел на агентите около нея. — Разбийте я!

Те опряха рамене във вратата, напънаха, после още веднъж, бравата поддаде и всички нахълтаха в стаята. Не видяха никого освен покойника.

По оградената с дървета алея бе потеглила погребална процесия. В колоната имаше само десетина коли. Преди последният автомобил да изчезне по пътя, Мишел и нейните хора изскочиха от погребалното бюро и се разпръснаха във всички посоки.