— Слушай, Лупов — каза му Незнайко. — Ти знаеш ли какво се случи: от слънцето се откърти едно парче и ме удари по главата.

— Какви ги приказваш, Незнайко! — засмя се Лупов. — Ако от слънцето, се е откъртило парче, щеше да те смаже на пита. Та слънцето е много голямо. То е по-голямо от цялата наша земя.

— Не може да бъде — отговори Незнайко. — Според мене, слънцето е колкото чиния.

— Така ти се струва само защото слънцето е много далеч от нас. Слънцето е огромно нажежено кълбо. Виждал съм го през тръбата си. Ако от слънцето се откъснеше и най-малкото парченце, то би разрушило целия ни град.

— Я виж ти! — отвърна Незнайко. — Аз пък не знаех, че слънцето било толкова голямо. Я да ида да разкажа на нашите — може би и те не са чували още за това. А ти все пак погледни слънцето през тръбата си: може би наистина ще излезе нащърбено!

Незнайко тръгна към къщи и на всеки срещнат разказваше:

— Братчета, знаете ли какво нещо е слънцето? То е по-голямо от цялата наша земя. Такова нещо е то! И знаете ли, братчета, от слънцето взело, че се откъснало едно парче и лети право към нас. То скоро ще падне и ще смачка всички ни. Какъв ужас! Ако не вярвате, идете и питайте Лупов.

Всички се смееха, защото знаеха, че Незнайко е празен дърдорко. А Незнайко се затича с всички сили към къщи и започна да вика:

— Братчета, спасявайте се! Парчето лети!

— Какво парче? — го питаха.

— Парче, братчета! От слънцето се е откъснало парче. Скоро ще тупне и тогава — край на всички ни. Знаете ли какво нещо е слънцето? То е по-голямо от цялата наша земя!

— Какви ги измисляш!

— Нищо не измислям аз. Лупов каза. Той го е видял през тръбата си.

Всички изтичаха навън и почнаха да гледат към слънцето. Гледаха, гледаха, докато от очите им не потекоха сълзи. Заслепени, те наистина започнаха да виждат слънцето нащърбено.

А Незнайко викаше:

— Спасявайте се кой как може! Беда!

Всички почнаха бързо да прибират вещите си. Палитро грабна боите и четката си, Гусльо — своите музикални инструменти: цигулката, балалайката и медната тръба. Доктор Хапчев тичаше насам-нататък по цялата къща да търси походната аптечка, която беше изчезнала кой знае къде. Шишко грабна галошите и чадъра си и тъкмо изскачаше от вратата, когато се раздаде гласът на Знайко:

— Успокойте се, братчета! Нищо страшно няма. Не знаете ли, че Незнайко е дърдорко? Това е негова измислица.

— Измислица ли? — кресна Незнайко. — Вървете и питайте Лупов.

Всички изтичаха при Лупов и се разбра, че наистина Незнайко е съчинил всичко. Ех, че смях падна тогава! Всички се присмиваха на Незнайко и казваха:

— Не можем да се начудим как ти повярвахме!

— Ами аз не се ли чудя! — отговори Незнайко. — Та и аз бях повярвал.

Ето какво чудно момченце беше този Незнайко!

Когато Незнайко се залавяше за някоя работа, той я вършеше не тъй както трябва и всичко излизаше съвсем наопаки. Той едва се научи да срича, а можеше да пише само с печатни букви. Мнозина казваха, че главата на Незнайко е съвсем празна, но това не беше вярно, защото как би могъл тогава да разсъждава? Наистина той лошо разсъждаваше, но обуваше обувките на краката си, а не на главата — а за това все пак трябва разсъдък, нали?

Незнайко не беше чак толкова лош. Той много искаше да научи нещо, но не обичаше да се труди. Щеше му се да се научи изведнъж, без всякакъв труд, но така дори и най-умното дребосъче нищо не би могло да постигне.

Момченцата и момиченцата обичаха много музиката, а Гусльо беше прекрасен музикант. Той имаше различни музикални инструменти и често свиреше на тях. Всички слушаха неговата музика и много го хвалеха. Незнайко завиждаше на Гусльо, че го хвалят, и започна да го моли: