Той приключи в рамките на две минути. Речта му бе последвана от вихрушка въпроси.

— Един по един, вдигайте ръце — каза шерифът. — Също като в училище. Който вика най-много, остава последен. Вие започнете.

Той посочи един репортер по риза, който бе страхотно, впечатляващо пълен.

— Има ли вече някакви хипотези или заподозрени?

— Разполагаме с някои интересни неща, които ще изследваме. Не мога да ви кажа нищо повече от това.

Тад го погледна с изненада. Какви неща? Дотук не разполагаха с нищо.

— Вие — рече Хейзън и посочи друг журналист.

— Местна жителка ли е жертвата?

— Не. Работим по идентифицирането й, но не е местна. Познавам всички тукашни хора. Мога да ви уверя лично в това.

— Знаете ли как е била убита жената?

— Надяваме се това да ни съобщи съдебният лекар. Трупът бе изпратен в Гардън сити. Когато получим резултатите от аутопсията, вие първи ще ги узнаете.

Сутрешният автобус на компанията „Грейхаунд“, пътуващ на север към Амарило, спря на главната улица пред ресторанта на Мейси с изпъшкване на въздушните спирачки. Тад се изненада: този автобус почти никога не спираше тук. Кой вече пътуваше от или за Медисин Крийк, Канзас? Може би бяха още репортери, прекалено бедни да си осигурят собствен транспорт.

— Дамата, да, вие там. Вашият въпрос, госпожо?

Много печена на вид червенокоса жена завря микрофон, като пушка в лицето на Хейзън.

— Какви правоохранителни органи участват в разследването?

— Щатската полиция много ни помогна, но тъй като трупът бе намерен в очертанията на град Медисин Крийк, случаят е наш.

— А ФБР?

— ФБР не се замесва в разследвания на местни убийства и не очакваме да прояви интерес към този случай. Включили сме доста сериозни ресурси в разследването, включително специална криминологична лаборатория и екип на отдела по убийства в Додж сити, които прекараха цялата нощ на мястото. Не се безпокойте, че само Тад и аз ще се опитваме да решим този случай. Нас ни бива да пискаме и ще пискаме достатъчно силно, за да получим всичко необходимо за решаването на случая, при това бързо.

Шерифът се усмихна и намигна.

Чу се рев и автобусът потегли в облак от прах и дизелов дим. За миг шумът временно погълна пресконференцията. Пушеците се разсеяха и разкриха самотна фигура, застанала на тротоара с малка, кожена пътна чанта на земята до него. Беше висок и слаб мъж, облечен изцяло в черно и на ранната утринна светлина хвърляше сянка чак до средата на главната улица на Медисин Крийк.

Тад погледна шерифа и забеляза, че той също се взира в мъжа.

Мъжът ги гледаше от отсрещната страна на улицата.

Хейзън се окопити.

— Следващият въпрос — попита бързешком. — Смити?

Той посочи към покритото с бръчки лице на Смит Лъдуиг, собственикът репортер на местния вестник „Край каунти куриър“.

— Имате ли обяснение за тази — ъ-ъ-ъ… странна „жива картина“? Имате ли някакви хипотези за положението на трупа и на различните там принадлежности?

— Принадлежности ли?

— Да, де… Нали разбирате, нещата около него.

— Не, засега не.

— Би ли могло да бъде някакъв сатанински култ?

Тад хвърли неволно поглед към отсрещната страна на улицата. Облеченият в черно мъж бе вдигнал чантата си и стоеше там неподвижен.

— Това е възможност, която със сигурност ще проучим — отвърна Хейзън. — Очевидно си имаме работа с много болен индивид.

Тад забеляза, че мъжът в черно прекоси улицата и небрежно се насочи към тях. Кой можеше да бъде той? Определено не приличаше на репортер, на полицай или на пътуващ търговец. Всъщност на Тад Франклин той най-много му приличаше на убиец. Може би — на убиеца.

Забеляза, че шерифът също го гледа, а дори част от репортерите се обърнаха.

Хейзън извади пакет цигари от джоба на ризата си и продължи:

— Независимо дали е култ, или дело на ненормален, каквото и да е, искам да подчертая, а, Смити, това ще е важно за твоите читатели — че си имаме работа с елементи извън този град, а може би и извън целия щат.

Думите на Хейзън секнаха, когато фигурата в черно спря досами групата журналисти. Вече наближаваше трийсет градуса, но мъжът бе облечен в черен вълнен костюм с колосана бяла риза и добре пристегната копринена връзка. Погледът на сребристите му очи направо пронизваше Хейзън.

Настана мълчание.

Непознатият заговори. Гласът му не бе силен, но някак си успяваше да вземе връх над тълпата:

— Това е едно неоправдано допускане.

Последва мълчание.

Хейзън се възползва от това да отвори нов пакет цигари, да извади една и да я мушне в уста. Не каза нищо.

Тад се бе вторачил в мъжа. Изглеждаше толкова слаб — кожата му бе почти прозрачна, сиво-сините му очи сякаш сияеха — че би могъл да бъде взет за съживен труп, вампир, току-що изскочил от гроба. Ако не бе крачещ мъртвец, лесно можеше да мине за гробар; и в двата случая обаче около този човек се носеше ореола на смъртта.