Харпунджията бръкна в джоба на непромокаемото си яке. Извади една спринцовка, свали пластмасовата й капачка и заби иглата във врата на Батат. След като избърса малката капчица кръв, той извади фенерче и го включи. Размаха го напред-назад няколко пъти. От „Рахел“ светнаха с фенер в отговор.

После и двете светлини угаснаха. След няколко секунди една малка моторна лодка бе спусната от яхтата и се насочи към брега.

2.

Кемп Спрингс, Мериленд

Неделя, 16,12 часа

Пол Худ седеше в креслото в ъгъла на малка, осветена от телевизионния екран хотелска стая. Тежките завеси бяха спуснати. Предаваха футболен мач, но Худ не го гледаше. Пред очите му минаваха спомени от неговия брачен живот, продължил повече от шестнадесет години.

_Стари картини в новия ми дом_, помисли си той.

Домът беше един анонимен апартамент на петия етаж на хотел „Дейс Ин“, който се намираше на булевард „Мерцедес“, недалеч от военновъздушната база „Андрюс“. Худ се беше нанесъл късно в събота вечерта. Въпреки че можеше да отседне в един мотел в съседство с базата, където се намираше Оперативният център, той предпочете да бъде по-далеч от работата си, а в това негово желание имаше нещо смешно. Худ беше заплатил с брака си своята преданост си към Оперативния център.

Поне така твърдеше жена му.

През последните няколко години Шарън Худ беше започнала да се дразни все повече и повече от дългите часове, които съпругът й прекарваше в Центъра. Ставаше нервна и сприхава всеки път, когато заради някоя международна криза той пропускаше рецитал на дъщеря им Харлей, която свиреше на цигулка, или футболен мач, в който играеше синът им Александър. Негодуваше, защото буквално всяка тяхна почивка, която бяха планирали, се проваляше заради опит за преврат или убийство, което налагаше присъствието му в Центъра. Мразеше да го наблюдава как дори когато си беше у дома, при семейството, се осведомяваше по телефона от заместник-директора Майк Роджърс как подвижният Регионален оперативен център е издържал практическите изпитания или обсъждаше с шефа на разузнаването Боб Хърбърт какво биха могли да направят, за да укрепят новите отношения на Центъра с неговия руски еквивалент в Санкт Петербург.

Худ не беше убеден, че проблемът е в работата му. Имаше по-дълбоки и по-стари причини.

Дори когато напусна поста директор на Оперативния център и отиде в Ню Йорк, за да гледа изпълнението на Харлей на един прием в ООН, Шарън пак не беше доволна. Ревнуваше от вниманието, с което го удостоиха другите майки, които присъстваха на празненството. Тя си даде сметка, че жените са привлечени от Худ заради известността му като кмет на Лос Анджелис. След това беше заемал важен пост във Вашингтон, където на тези неща се придаваше най-голямо значение. За Шарън нямаше значение, че Худ не се възползваше от известността и високото си положение. Тя не придаваше значение и на факта, че той отговаряше на жените любезно, но беше сдържан и кратък. За нея важното беше, че отново трябва да дели съпруга си с някого.

След това настъпи кошмарът. Харлей и другите млади музиканти бяха взети за заложници в помещенията на Съвета за сигурност от някакви миротворци, изменили на каузата на Обединените нации. Худ беше оставил Шарън в кризисния център на Държавния департамент, за да може да следи скритите действия, които Оперативният център успешно предприемаше с цел да освободи младежите и похитените чужди делегати. В очите на Шарън той отново не беше с нея. Когато се върнаха във Вашингтон, тя веднага заведе децата в къщата на родителите си в Олд Сейбрук, щата Кънектикът. Каза, че иска да държи Харлей далеч от настървените журналисти, които преследваха децата още от Ню Йорк.

Худ не можеше да не уважи доводите й. Харлей беше станала свидетел как една от приятелките й беше сериозно ранена, а няколко души бяха екзекутирани. Самата тя за малко щеше да бъде убита. Страдаше от клиничните последици, характерни за периода след изживян класически стрес: безпокойство за собственото й физическо състояние и за това на другите, страх, безпомощност и вина, че е оцеляла. Ако след всичко това бъдеше заобиколена от представители на средствата за информация, то щеше да бъде най-лошото за Харлей.

Но Худ знаеше, че това не е единствената причина жена му да отиде в Олд Сейбрук. Самата Шарън имаше нужда да се махне. Нуждаеше се от спокойствието и сигурността на родната къща, за да помисли за бъдещето си.

За тяхното бъдеще.

Худ изгаси телевизора. Остави дистанционното върху нощната масичка, излегна се върху скупчените възглавници и се загледа в белия таван. Само че не го виждаше. Видя бледото лице и черните очи на Шарън. Видя ги такива, каквито бяха в петък, когато тя се върна у дома и му каза, че иска развод.

Това не го изненада. Всъщност в известна степен за него беше облекчение. След като се беше върнал от Ню Йорк, Худ беше имал кратка среща с президента, на която бяха разговаряли как да преодолеят разрива в отношенията на Съединените щати с ООН. След завръщането му в Белия дом и възобновяването на връзката му със света му се беше приискало да оттегли оставката си от поста директор на Оперативния център. Той обичаше работата си: предизвикателствата, усложненията, рисковете. В петък вечерта, след като Шарън го уведоми за решението си, можеше с чиста съвест да оттегли оставката си.