— Да — заключи най-сетне той. — Това тук си е цял вертикален жлеб.

— Махни мазилката около главата на лешояда — подсказа му тя, а той избърса зацапаното ножче в крачола си и се хвърли в нова атака срещу мазилката.

— Готово, освободихме я — въздъхна с облекчение след минута-две. — Доколкото разбирам, главата би трябвало да тръгне нагоре по жлеба. Ще се опитам да я подкарам. Ти се дръпни назад да не те блъсна.

Отново подхвана главата на лешояда с две ръце отдолу и натисна с цялата си тежест. От напрежение Роян сви ръцете си на юмруци и започна шумно да го окуражава при всеки напън.

Откъм стената се чу тихо стържене, главата започна ми се клати напред-назад и в същото време започна да се издига по вертикалния жлеб. Щом стигна горния му край, Никълъс скочи от кутията и двамата с Роян впериха погледи, пълни с очакване. Все някога откъснатата глава на лешояда, станала още по-страшна от парчетата боя, изпопадали от черепа й, трябваше да направи нещо.

След като стояха така известно време, без да смеят дори да дишат, Роян процеди гневно през зъби:

— Нищо! Абсолютно нищо.

— Да продължим с цитата от стелата — напомни й той. — Може би има нещо повече от лешояда и слънцето.

— Прав си. — Тя грабна тетрадката си и огледа изпитателно цялата галерия. — Чакалът вие и се обръща назад.

Вдигна треперещата си от вълнение ръка и посочи дребната, почти незабележима фигура на Анубис. Божеството с глава на чакал, което закриляше гробовете, стоеше точно срещу осакатения лешояд. Над него се извисяваше величественото изображение на Озирис и дребният Анубис можеше да се сравнява само с пръстите на краката на бащата на Хор.

Роян изтича до стената и в мига, в който докосна нарисувания Анубис, откри, че цялото му тяло е леко издадено. Натисна с цялата си тежест върху дребното на ръст божество, но колкото и да се опитваше да го извърти на една или друга страна, не можа го помръдне.

— Чакалът се обръща назад — повтаряше задъхано и продължаваше неравната борба. — Все някак трябва да се завърти!

— Чакай, остави на мен — издърпа я нежно Никълъс и клекна пред изображението на божеството с глава на чакал. Още веднъж използва ножчето си, за да очертае повторно контурите му и да махне пречещата мазилка. — Доколкото усещам, бил е издялан от някакво много твърдо дърво, след което са го оцветили с дебел пласт боя — отсъди той и заби острието в тялото на Анубис.

Когато най-сетне изчисти мазилката от всички страни, пъхна пръсти в получилите се вдлъбнатини и се опита да завърти цялата фигура по посока на часовниковата стрелка. Задъха се от голямото усилие.

— Няма да стане! — поклати той глава.

— В древен Египет не са познавали циферблата — напомни му Роян, която едва се сдържаше на едно място. — Опитай в другата посока.

Никълъс напъна според указанията й, отново се разнесе тихо стържене и дребната фигура се завъртя в ръцете му. Постепенно главата на чакала застана право над жълтия под.

Двамата се отдръпнаха на почтително разстояние от стената, но колкото и да чакаха, пак останаха излъгани. Този път Никълъс даде воля на отчаянието си:

— Така и не знам какво точно трябва да очакваме, но поне засега то не се случва — процеди той през зъби, все едно се заканваше.

— Има още няколко изречения до края на откъса — отбеляза тихичко Роян. — Реката тече към земята. Нека онези, които нарушават покоя на мъртвите, знаят, че гневът на боговете ще ги споходи рано или късно!

— Реката ли? — недоумяваше той. — Както би казал Сапьора в такъв момент, не виждам никаква шибана река.

Роян дори не се усмихна на пресиления му лондонски акцент. Вместо това продължи да оглежда йероглифите и фреските по стените наоколо. Най-накрая видя това, което търсеше.

— Хапи! — едва не изкрещя от радост. — Богинята на Нил! Тя ще да е реката!

Високо на стената пред тях, на едно равнище с главата на великия бог Озирис, стоеше речната богиня и ги наблюдаваше. Всъщност Хапи представляваше по-скоро хермафродит. Притежаваше едновременно бюст на дойка и внушителен мъжки член, който се подаваше изпод огромния й корем. Притежаваше глава на хипопотам, от чиято разтворена огромна паст се подаваха страховити бивни.

Никълъс нареди няколко от кутиите за амуниции една върху друга, покатери се най-отгоре и успя с високо протегнати ръце да стигне изображението на Хапи. Щом я докосна, победоносно възкликна:

— И това тук стърчи!

— Реката тече към земята — извика му Роян. — Трябва да я задвижиш надолу, Ники. Хайде, опитай.

— Нека първо разчистя около ръбовете.

Отново повтори операцията с ножчето и когато свали цялата мазилка около богинята, опипа стената под нея и намери очаквания вертикален жлеб.