когато аз бродих — бездомен сирак,

без хляб и без дрехи — по таз Украина

де бродил е Гонта навред с Железняк.

Отдавна по техните пътища крачех

със боси крачета и тихичко плачех,

и търсех да найда там хора — от тях

добро да науча... И спомнил, разбрах:

тъгувам за младата мъка — за нея

готов съм — и няма ни миг да жалея —

аз късното щастие свое да дам.

Безкрайните степи и мъката млада

припомнях си, спомних си тате и дядо .

Баща ми почина, но дядо е там.

Понякога в празник, затворил «Минея»,

с съседа се чукне, та в мир да живеят,

баща ми и моли той дядо ми пак

за дните отминали да ни разкаже,

за волния Гонта и за Железняк.

И светват очите столетни и даже

гласът става млад и се лей като дъжд:

как ляхите били, как Смела горяла...

Съседите тръпнат, съседите жалят.

И аз, малчугана, и аз неведнъж

за ктитора плаках, извърнал главата,

та те да не видят сълзите, тъгата.

О, жив да си, дядо, че ти съхрани

в главата столетна казашката слава,

та аз, твоят внук, в тез нерадостни дни

за нея на внуците пак да разправям.

Простете ми, добри хора,

че без да се справям

с разни книги — по простому

за туй ви разправям.

Така моят дядо — Господ

здраве да му дава! —

ми разправя. Не знаеше

старикът тогава,

че ще четат тия думи

книжовници... Нека

да си дрънкат! А аз трябва

отново далеко

да се върна, да довърша,

па да си почина

и насън макар — да видя

тая Украина,

дето бродеха казаците

със ножове свети,

пътищата, де шляпаха

моите крачета...

Погуляха хайдамаците,

ех, почти година

с ляхски кърви поливаха

нашта Украина

и млъкнаха, ножовете

остри нащърбили.

Де е Гонта? Ни кръст, ни гроб.

Ветрове завили

хайдамаците развяха —

кой ще го оплаче?

Гонта има брат, но де си,

де си, Железняче?

Черен слух дойде до него,

до брата наречен —

че загинал Гонта в мъки

там далеч, далече.

И за първи път в живота

Железняк заплака,

не изтри дори сълзите

и умря бедняка.

Скръбта черна го съсипа

в чуждите полета,

в земя чужда го зариха —

туй му бил късмета.

Хайдамаците погребаха

желязната сила,

па издигнаха над него

висока могила,

па се пръснаха обратно,

откъде дошли са...

Само моят скъп Ярема

тука се улиса,

стоя дълго той. «Почивай

в чужд край, тато клети,

че за тебе няма място

в родните полета...

Спи, казаче... Все за тебе

ще си спомни някой...»

Па си тръгна сиромаха,

тръгна си, заплака.

Дълго, дълго се оглежда,

па по пътя хвана.

Само черната могила

сред степта остана.

Хайдамаците посяха

жито във Украйна,

но плода му не събраха...

По степта безкрайна

няма правда, не поникна —

кривдата уби я.

Пръснаха се хайдамаците —

кой по кръчми пие,

кой пък граби из горите

и тъй преживява.

И до днеска им остана

тая мрачна слава...

А в туй време Сеч загина —

кой към Кубан хвана,

кой пък мина отвъд Дунав.

Едно тук остана:

наште прагове Днепровски,

те реват и пръскат:

«Нашите деца убиха

и нас ще разкъсват.»

Но реват и ще реват те —

прости им човека.

А Украйна, майчицата —

тя заспа навеки.

Оттогава във Украйна

жито зеленее;

нито стон, нито топове,

само вятър вее,

вий върбите край реката,

бурена в полята.

Млъкна всичко. Нека мълчи —

туй му е съдбата.

Само привечер край Днепър,

в своя бяг унесен,

крачат стари хайдамаци

и си пеят песен:

«Нашият Галайда има дом богат и личен.