— Трябваш ми — промърморвам, като също ставам. — Ужасно ми трябваш.

И прегръщам раменете й през копринения пеньоар. Тя ме улавя за ръката и деловито поглежда часовника ми:

— Всъщност бих могла да те позабавлявам един час. Макар че с всички тия твои женски връзки ти съвсем не го заслужаваш. Какво да правя, такава съм: умирам за дебютанти.

Аз също умирам за такива нежни женички. Затова затягам прегръдката, като мисля разсеяно, че на такива като нас не е писано да останат насаме дори в леглото. Може би тъкмо затуй Франсоаз никога не изрича нежни думи, уверена, че в същото това време един магнитофон наблизо се върти, готов да запечата за вечността отлитащия миг. „О, миг, поспри!“, както бе казал Фауст или някой друг.

Когато някой върви по петите ти, логично е да се стремиш да му се изплъзнеш възможно най-бързо. Понякога обаче по-просто е да тръгнеш насреща му и да кажеш: „Здрасти, как е работата?“

Моят случай е тъкмо от тоя род. След като предната вечер съм заловен на местопрестъплението, след като съм бил следен из целия град, след като най-сетне ми е била задигната колата от хората на Центъра, аз отивам към десет часа в същия тоя Център, позвънявам, минавам нахално край Гарвана, който ми е отворил и ме гледа зяпнал от учудване, и спокойно влизам в стаята си. Хвърлям на масата купчината нови броеве, току-що взети от печатницата, сядам на стола и поставям краката си върху бюрото, според изискванията на най-доброто американско възпитание. Малко по-късно в стаята влиза Младенов. Вестта за убийството на Димов очевидно вече е стигнала до Центъра, защото Младенов е поизправил костеливата си снага и в походката му се долавя достойнството на истинския шеф. Той поглежда с явен укор поставените ми на масата крака, но понеже не благоволявам да променя позата си, минава на въпроса:

— Емиле, мисля, че се разбрахме: твоето по-нататъшно оставане в Центъра е нежелателно.

— Както виждам, ти май вече си ръкоположен за шеф — отвръщам аз, без да се стряскам от важния му вид.

— Има нещо такова. Тази заран тук станаха някои разговори с отговорни хора и ръководството бе поверено на мене. Между другото ми беше напомнено, че ти трябва да бъдеш незабавно отстранен от Центъра. Следва да ти кажа, че дори от страна на едного — старецът натъртва на местоимението — бяха направени обидни намеци, че съм бил под твое влияние. Това още повече налага да напуснеш незабавно Центъра.

Би трябвало да отговоря: „Осигурих ти, значи, добро наследство и шефско място, а сега ми обръщаш гръб. Чакай, старче, тия работи така не стават.“ Но това са детинщини и после, човек не може да приказва свободно в една стая, където всичко се подслушва. Затуй се задоволявам да измърморя:

— Умрял съм ви за Центъра. Донесох екземпляри от новия брой, защото такава ни беше уговорката. За другото не се вълнувай. Можеш да смяташ, че не се познаваме.

Младенов понечва да изяви някакъв лицемерен протест, но пресметливостта му надделява и той казва сухо:

— Така ще бъде най-добре. Впрочем, ако не бързаш, почакай десетина минути. Кралев искаше да говори с тебе.

Новият шеф ми кима леко и си излиза. Този път гърбът му е още по-изправен, защото от него е паднало бремето на една главоболна дружба.

„Защо не, ще почакам — казвам си аз. — Човек никога не знае какво може да излезе от един разговор.“

Кралев очевидно е някъде навън. Той обаче не ме принуждава дълго да чакам, защото само няколко минути по-късно нахълтва в стаята и се изправя пред бюрото ми, сложил заканително ръце на кръста си. Черните му очички са кръвясали от злоба, снопче от рядката му мазна коса се е спуснало над челото. Тоя заплашителен вид не ме вцепенява, защото друго не съм и очаквал. По-изненадваща се оказва репликата му:

— Къде е момичето?

Сега я втасахме. Очаквах да чуя „къде беше снощи?“ или „кой уби Димов?“, но не и „къде е момичето?“

— Омъжи се — отвръщам студено.

— За кого се омъжи? — пита Кралев и прави крачка към бюрото.

— За Младенов.

— Ти идиот ли си бе! — изкрещява ми Кралев, който явно не може да се владее повече. — Как може дъщерята да се ожени за баща си?

— А, ти за дъщерята ли питаш? Аз пък мислех, че се интересуваш от Мери Ламур.

— Слушай — изръмжава чернокосият през зъби — не се опитвай да ме правиш на диване! Къде е момичето?

— Ако става дума за Лида — нямам понятие.

— Лъжеш!

— Аз лъжа само при нужда — уточнявам спокойно и вадя цигарите си. — А в случая такава нужда липсва. Може би щях да знам нещо по-определено за момичето, ако твоите двама глупаци не бяха се напъхали, дето не им е работа.

— Какви ги дрънкаш?

— Ей такива, на! Вчера следобед бях в „Колизе“ с една приятелка и току изведнаж, гледам: Лида. Дошла да ме търси, понеже знаела, че следобед ходя в „Колизе“, и искала да води с мене сериозен разговор. Казах й, че заради нейния разговор не мога да си зарежа приятелката. Но понеже Лида настояваше и понеже ми се видя разтревожена, обещах да намина по-късно към тях. „Аз, вика, не съм вече при татко. Живея временно в един хотел близо до Етоал.“ „Добре, казвам, ще дойда в хотела.“ „Не искам, вика, да идваш в хотела.“ „Е, тогава кажи какво искаш — казвам, — защото виждаш, че не съм сам.“ И тя ми посочи улицата, дето да се срещнем, и се разбрахме за часа и сигурно щяхме да се срещнем, ако твоите типове не бяха ме притиснали.

— Лъжеш! — повтаря Кралев но тоя път не тъй уверено, защото, изглежда, съобразява.

— Казвам ти самата истина. Пък ти, ако искаш, вярвай.

— Ти си тарикатче, ама от глупавите — промърморва Кралев. — Около Етоал няма един милион хотели. Всичките ще ги проверим и ако се окаже, че лъжеш, приготви си молитвата.

— Не вярвам да се е записала с името си, щом е избягала — подхвърлям аз.

— Няма значение с какво име се е записала. При всички случаи ще я открием. Освен ако си излъгал. Тогава…