— Дай това на оня бедняк — промърморваше баща ми, като ми подаваше монетата.

Веднъж при подобен случаи един художник, който ни придружаваше, не се въздържа да забележи:

— Ти вече разреши социалния въпрос…

— Не. Но разреших въпроса за обяда на тоя човек — отвърна Стария.

Друг път леля ми, която бе учителка, разказваше за патилата на един от бедните си възпитаници, принуден да нощува в някакъв наводнен зимник.

— Нека дойде да живее у нас — рече късо баща ми.

Леля ми учудено го погледна над очилата си.

— Ти и без това си имаш двама…

— Където са двама, там са и трима — сви рамене Стария.

И ние станахме трима.

„Студенината“ на баща ми се изразяваше между другото в неговата резервираност към колегите по перо. Той общуваше с твърде малко писатели и избягваше модните интелектуални свърталища. Посети прочутото кафене „Цар Освободител“ един единствен път — ако не ме лъже паметта — и туй стана съвсем случайно една вечер, понеже заведението бе почти празно и понеже Илия Бешков, който беше с нас, пожела да влезем. Това странене от професионалната среда, спечелило на баща ми реномето на отшелник, не се дължеше единствено на пренебрежението му към вдигащата шум около себе си посредственост и на отвращението му към привичните в подобни кръгове сплетни и лични вражди. Той не изпитваше любопитство към чуждите творчески планове, а още по-малко обичаше да говори за собствените си проекти, убеден, че приказките похабяват замислите и че делото може да се обсъжда само след като действително се е превърнало в дело.

Съществуваха, разбира се, немалко творци, които баща ми уважаваше като писатели. С някои от тях, като Лилиев или Траянов, го свързваше стара дружба, но срещите му с тия поети бяха редки и инцидентни. Други от най-близките му приятели, като Димчо Дебелянов, Гео Милев и Христо Ясенов, бяха отдавна покойници. Връзките му с Елин Пелин, Йовков, Стаматов се изчерпваха с официалното познанство. Сравнително по-често се виждаше с някои от по-младите, които сами го търсеха — Фурнаджиев, Каралийчев, Светослав Минков.

Но същият този човек, тъй резервиран към по-голямата част от колегите, понякога се отбиваше най-охотно да се почерпи в кварталната пивница с домашния ни прислужник Павел. В началото Павел обикновено седеше на крайчеца на стола, забил от смущение поглед в земята, додето баща ми не кажеше:

— Седни като хората де. Инак ще паднеш от стола, преди да си се напил.

Когато го диреха по разни писателски работи, баща ми обикновено лаконично нареждаше: „Кажи, че ме няма!“ Ненавиждащ всяка лъжа, той си бе разрешил тази едничка лъжа, пускана в ход по няколко пъти дневно, за да може да работи несмущаван. От тая защитна фраза водеха началото си и легендите, че бил недостъпен и груб към хората. Стария обаче смяташе, че това, което пише, го пише тъкмо за хората и че хората далеч не се изчерпват с тия пет души, които ще ти отнемат пет часа в приказки, че за писателя „хората“ са преди всичко читателите.

Но същият този човек, готов да се скрие от някой отбил се ненавреме колега, отделяше време за главоболията на най-различни познати, дошли по „важна работа“, важна, разбира се, за тях, а не за него. Имаше един изобретател, който идваше всяка седмица години наред и по няколко часа го занимаваше с откритията си над „вечния двигател“. Имаше един закъсал артист, които се отби една заран за малък заем, а си отиде едва шест месеца по-късно. Имаше един виден протогеровист, който доста време се укриваше от куршумите на михайловистите в кабинета на баща ми. Вън от това в кухнята по обичай нощуваха студенти на Стария или мои приятели.

Веднаж, когато се бях прибрал от училище и надзърнах в кабинета, видях непознат посетител с едро телосложение и обръсната глава. Непознатият се заседя доста, но аз не можах да чуя от съседната стая разговора, понеже гостът говореше полугласно.

— Кой беше този? — запитах, след като посетителят си отиде.

— „Дежурният“ — отвърна баща ми, навел нос над ръкописа и явно решил да навакса загубеното време.

— Касоразбивачът ли? — извиках с тръпка на почит, защото прозвището бе прочуто по онова време.

— Да. Току-що са го пуснали от затвора — промърмори отново баща ми.

— И за какво те търси?

— Предлага ми да правим фалшиви пари… — засмя се Стария.

Той имаше този обичай да се засмива ненадейно и в такива мигове лицето му странно се променяше п подмладяваше. Като видя, че продължавам да вися пред бюрото, вече готов за нов въпрос, баща ме спря да се смее и обясни:

— Приятел ми е от фронта. Хайде, че имам работа.

Човекът, който минаваше за „изтънчен естет“ и „духовен аристократ“, не виждаше нищо необичайно в дружеския разговор с един криминален престъпник. Рангът и занятието за него бяха без значение. Общуваше много повече с учениците си, отколкото с колегите професори. Студентите му идваха да го посещават в къщи или да го канят на веселбите си.

Случваше се, разбира се, понякога да се заблуждава в хората, но много по-често успяваше само в един бегъл разговор да ги разбере.

— Тоя Ноздрев повече не ми го води! — каза той веднаж, след като се бях явил с един шмекер и самохвалец, предлагащ да издаде някаква книга на баща ми.

Стария за по-кратко имаше обичай да характеризира познатите си с литературни прозвища. По примера му и аз понякога използувах тоя похват, но не винаги улучвах.

— Не е лош човек — казвах за някой близък, — само пада малко Дон Кихот.