1.
Пролетта на 1998 г.
„Не забравяй непрекъснато да се усмихваш“ — мрачно си помисли Джон Ренфрю. Изглежда на хората това им харесваше. Изобщо не се чудеха защо продължаваш да се усмихваш, независимо за какво се отнасяше разговорът. Това беше някаква принципна проява на добра воля, предполагаше той, един от триковете, които никога нямаше да може да овладее.
— Татко, виж…
— По дяволите, внимавай! — изкрещя Ренфрю. — Разкарай този лист от овесената ми каша, а? Марджъри, защо проклетите кучета са в кухнята, докато закусваме?
Три фигури го зяпнаха като замръзнал кадър от анимационен филм. Марджъри — обърнала се от печката с бъркалка в ръка. Ники — вдигнала лъжица към устата си, която беше останала отворена от изненада. До нея Джони — протегнал училищен лист хартия, с полуразплакано лице. Ренфрю знаеше какво си мисли жена му. „Джон трябва да е сериозно разтревожен. Той никога не се ядосва.“
Точно така, той никога не се гневеше. Това бе още един лукс, който не можеха да си позволят.
Замръзналият кадър се раздвижи. С резки движения, Марджъри започна да гони скимтящите кучета през задната врата. Ники наведе глава, за да разгледа кашата си. После Марджъри върна Джони на мястото му до масата. Ренфрю шумно си пое дълбоко дъх и впи зъби в препечената си филийка.
— Недей да безпокоиш татко днес, Джони. Тази сутрин той има много важна среща.
Хрисимо кимване.
— Извинявай, татко.
Татко. Всички го наричаха „татко“. Не „тате“, както беше искал да му викат бащата на Ренфрю. Това бе име за бащи със загрубели длани, които работят с каскет на главата.
Ренфрю мрачно огледа масата. Понякога се чувстваше не на място — тук, в собствената си кухня. Там седеше синът му, облечен в униформена сиво-синкава училищна жилетка и разговаряше с онзи типичен за горната класа ясен глас. Ренфрю си спомняше объркващата смесица от презрение и завист, която на възрастта на Джони бе изпитвал към такива момчета. Понякога случайно поглеждаше към сина си и спомените от онези времена се връщаха назад. Мъчеше се да открие в лицето на момчето онова добре отработено безразличие, но вместо това трогнат виждаше там единствено възхищение.
— Аз съм този, който трябва да се извини, момчето ми. Не исках да ти крещя така. Както каза майка ти, днес съм малко притеснен. Та значи, какво искаше да ми покажеш, а?
— Ами, имаме конкурс за най-добро съчинение — плахо започна Джони, — за това как учениците биха могли да помогнат в почистването на околната среда и на всичко останало и как да пестят енергия. Исках да го видиш, преди да го предам.
Ренфрю прехапа устни.
— Днес нямам време, Джони. Кога трябва да го предадеш? Ако мога, ще опитам да го прегледам довечера. Става ли?
— Да. Благодаря ти, татко. Ще го оставя тук. Знам, че се занимаваш с ужасно важна работа. Учителят по английски ни обясни.
— Ами всъщност… — поколеба се момчето. Заяви, че по начало учените са ни вкарали в тази ужасна каша и сега единствено те могат да ни измъкнат от нея, ако изобщо някой е в състояние да го стори.
— Не е първият, който го мисли, Джони. Това е труизъм.
— Труизъм ли? Какво е труизъм, татко?
— Моята класна наставница твърди точно обратното — внезапно се намеси Ники. — Според нея, учените вече са ни докарали достатъчно неприятности. Тя смята, че единствено Господ може да ни избави и че Той вероятно няма да го направи.
— О, Боже, още един пророк на гибелта. Е, предполагам, че е по-добре от примитата и техните глупости за „назад към каменната ера“. Само дето пророците на гибелта са навсякъде и потискат всички ни.
— Госпожица Креншоу казва, че и примитата няма да избягнат Божието наказание, колкото и надалеч да избягат — категорично продължи Ники.
— Марджъри, какво става в това училище? Не искам да пълнят главата на Ники с такива идеи. Онази жена ми се струва неуравновесена. Поговори за нея с директора.
— Съмнявам се, че ще има някаква полза — спокойно отвърна Марджъри. — В наши дни има повече „пророци на гибелта“, както ги наричаш, отколкото каквито и да е други.
— Госпожица Креншоу смята, че всички просто трябва да се молим — упорито продължи Ники. — Тя казва, че това е наказание. А навярно и краят на света.
— Не мислите ли, че е доста глупаво, мила? — попита Марджъри. — Докъде щяхме да стигнем, ако всички само седяхме и се молехме? Вече трябва да разбирате тези неща. И между другото, деца, най-добре да побързате, за да не закъснеете за училище.
— Госпожица Креншоу ни учи: „Гледайте момината сълза“ — промълви Ники, докато излизаше от стаята.
— Е, аз не съм някаква си проклета момина сълза — рече Ренфрю, бутна назад стола си и се изправи, — тъй че по-добре да тръгвам и да се захващам с новия ден.
— И ме оставяш да преда, а? — усмихна се Марджъри. — Няма друг начин, нали? Ето ти обяда. Тази седмица пак няма месо, но взех парче сирене от фермата и извадих малко ранни моркови. Мисля, че тази година ще имаме и картофи. Би ти харесало, нали? — Тя се повдигна на пръсти и го целуна. — Надявам се интервюто да мине добре.