1922
11 април 1930 г.
Хотел Магнолия
Омаха, щат Небраска
Името ми е Уилфред Лийланд Джеймс, а това е моята изповед. През месец юни 1922 година убих съпругата си Арлет Кристина Уинтърс Джеймс и се отървах от трупа и, като го хвърлих в един стар кладенец. Синът ми Хенри Фрийман Джеймс ми помогна да извърша това престъпление, макар че по това време беше едва на четиринайсет години и не носеше наказателна отговорност. Лично аз го подлъгах да го стори, защото в продължение на два месеца напълно съзнателно подхранвах страховете му и всячески потисках основателните му възражения. Сега искрено съжалявам за това — дори повече, отколкото за самото убийство, — и ви уверявам, че по-нататък ще узнаете защо.
Причината, поради която извърших това престъпление и сам се обрекох на вечни мъки, се дължеше на сто акра добра земя в Хемингфорд, щат Небраска.
Въпросният парцел бе завещан на жена ми от баща и Джон Хенри Уинтърс. Искаше ми се да обединя тази земя с нашата ферма, която през 1922 година се простираше върху има-няма осемдесет акра, докато съпругата ми, която така и не можа да свикне с фермерството (и с това да бъде жена на фермер), държеше да продаде парцела на компанията „Фарингтън“ срещу суха пара. Когато я попитах действително ли иска да живее в непосредствена близост до вонящата фарингтънска кланица, тя ми отвърна, че спокойно бихме могли да продадем не само бащиния и имот, но и нашата ферма, фермата, която от поколения насам се предава по наследство в рода ми от баща на син! После исках да разбера как ще я караме с пари в джобовете, но без земя, при което тя ми заяви, че нищо не ни възпира да се преселим в Омаха или даже в Сейнт Луис и да отворим магазин.
— Никога няма да живея в Омаха! — отсякох аз. — Градовете са за глупаците!
Забавно, нали — особено като се има предвид къде живея сега. Обаче няма да се задържа дълго тук — зная го със сигурност, както знам и кой издава звуците, които долавям от стените. Зная и къде ще се озова, след като земният ми живот приключи. Съмнявам се, че Адът може да е по-гаден от Омаха. А нищо чудно и преизподнята да е като Омаха, само че без прекрасната природа наоколо — нищо друго освен димяща, воняща на сяра пустош, из която бродят изгубените души като моята.
Скандалите за проклетите сто акра продължиха през зимата и цялата пролет на хиляда деветстотин двайсет и втора година. Хенри се оказа приклещен между двата враждуващи огъня, ала май повече го теглеше към моята страна; макар и външно да приличаше на майка си, любовта му към земята определено беше наследена от мен. Беше послушно момче и в характера му нямаше нито капчица от високомерието на майка му. Хенри не спираше да и повтаря, че не иска да живее в Омаха — или някой друг подобен град, — и би тръгнал с нас само ако двамата с нея успеем да постигнем съгласие. Това обаче така и не се случи.
Замислих се дали да не се обърна към закона — бях сигурен, че всеки съд в страната ще подкрепи правото на мъжа в семейството да решава как и за какво да се използва земята. Ала нещо ме възпираше да го сторя. И това не беше страхът от хорската мълва, защото пет пари не давах за съседските сплетни; не, без съмнение обяснението беше друго. Вече я бях намразил, разбирате ли? Бях започнал да жадувам смъртта и и именно там се коренеше причината да не пожелая да заведа дело.
Вярвам, че във всеки от нас живее друг човек — непознат човек, Заговорник. Вярвам и че до март хиляда деветстотин двайсет и втора, когато небесата над Хемингфорд бяха станали бели като саван и снегът в полята тъкмо започваше да се топи, Заговорникът във фермера Уилфред Джеймс вече бе произнесъл своята окончателна присъда над съпругата ми, предопределяйки по този начин съдбата и. И това беше смъртна присъда. В Библията се казва, че неблагодарната рожба е като змийски зъб, ала свадливата и неблагодарна жена е несравнимо по-остра и отровна от него.
Каквото и да си мислите, аз не съм чудовище; ето защо направих всичко възможно, за да я спася от Заговорника. Казах и, че ако не постигнем съгласие, тя може да отиде при майка си в Линкълн, което значи на стотина километра на запад — подходящо разстояние за раздяла, която все още не е прераснала в развод, но вече е набраздена от пукнатините на пропукалите се съпружески отношения.
— Аха, и да те оставя да се разпореждаш със земята на баща ми, така ли? — попита тя и рязко отметна главата си назад. Как само ненавиждах този арогантен жест, придружен от кратко изпръхтяване, сякаш имах пред себе си необязден мустанг… — Избий си го от главата, Уилф!
Заявих и, че бих могъл да закупя парцела от нея, щом толкова държи на него. Разбира се, щеше да се наложи да го изплащам в продължение на доста дълъг период от време — осем години, а може би и десет, — ала щях да и дам цялата сума до последния цент.
— Да ти подхвърлят мизерни трохички е все едно да нямаш никакви парички! — отвърна ми тя и отново отметна глава, изсумтявайки презрително. — Всяка жена ще ти го каже. „Фарингтън“ не само че ще ми платят веднага, но и ще ми дадат най-добрата пазарна цена за имота, която ще е далеч по-висока от твоята. Освен това нямам никакво намерение да живея в Линкълн. Това не е град, а село, където църквите са повече от къщите на хората.
Проясни ли ви се ситуацията, в която се намирах? Разбрахте ли вече в какво положение ме постави тя? Нима не мога да получа поне малка част от вашето съчувствие? Не? Тогава вижте как се развива разказът ми по-нататък.
В началото на април същата година — точно осем години преди днешния ден, доколкото си спомням, — тя дойде при мен, цялата грейнала и сияеща от радост. Беше прекарала по-голямата част от деня в салона за красота в близкото градче Маккук и косата и висеше покрай лицето и на големи къдрици, които ми напомниха за рулата тоалетна хартия, които човек може да види в хотелите и кръчмите. Съобщи ми, че и хрумнала страхотна идея. Че решението било да продадем на тръста „Фарингтън“ стоте акра земя плюс фермата. Беше убедена, че от компанията ще се съгласят да купят всичко, само и само да получат парцела на баща и, който се намираше близо до железопътната линия (и най-вероятно беше права).