— Как си? — думаха те, като го тупаха по рамото. — А, както изглежда, май не те бива! Но ти си крив. Трябваше да направиш това, онова.

И му разправяха случаи с хора, всичките излекувани по други начини, не като тия, които бяха избрали за него; сетне за утешение добавяха:

— А ти много си угаждаш! Я стани! Гледаш се като цар! И пак, дяволе, миришеш на лошо!

Наистина гангрената все повече пълзеше нагоре. Бовари сам беше като болен от това, идваше всеки час, всяка минута. Иполит го гледаше с очи, изпълнени от уплаха, и бъбреше, плачейки:

— Кога ще оздравея? Ах, спасете ме!… Колко съм нещастен!… Колко съм нещастен!…

И лекарят си отиваше, като винаги му препоръчваше диета.

— Не го слушай, синко — думаше стрина Льофрансоа. — Стига вече са те мъчили! Така повече ще отслабнеш. На, гълтай!

И му поднасяше силен бульон или къс жиго, или резен сланина, а понякога чашка ракия, която той не смееше да дигне до устните си.

Свещеникът Бурнизиан, като чу, че той е зле, поиска да го види. Той почна да му говори, като го жалеше за болестта, и в същото време му каза, че трябва да се радва на това, защото такава е волята божия, и че трябва по-бързо да използва случая, за да се примири с бога.

— Защото — казваше с бащински тон духовникът — ти пренебрегваше донякъде задълженията си; рядко се мяркаше на божествената служба; от колко години не си се причестявал? Разбирам, че работата ти, че житейският вихър са могли да те отдалечат от грижата за спасението ти. Но сега е време да помислиш за това. Все пак не се отчайвай; аз съм виждал по-големи грешници, които, преди да се явят пред бога (ти още не си стигнал дотам, зная), молеха за милосърдието му и които навярно са умрели в най-добро разположение. Нека се надяваме, че също като тях, ти ще ни дадеш добър пример! Така какво ти пречи за по-голяма сигурност да прочиташ сутрин и вечер: „Богородице дево, радуйся“… и „Отче наш, който си на небесата“! Да, направи го! Заради мене, защото те моля. Какво ти струва?… Обещаващ ли ми?

Нещастникът обеща. Свещеникът дойде пак през следните дни. Той приказва с господарката и дори разправи анекдоти, примесени с шеги, с каламбури, които Иполит не разбираше. После, щом обстоятелствата позволяваха, той пак се задълбочаваше в религиозните неща, като ставаше сериозен.

Усърдието му като че успя, защото скоро стрефоподът изказа желание да отиде на поклонение в Бон-Секур, ако оздравее, на което г. Бурнизиан отговори, че не вижда неудобство в това: две предпазни мерки струват повече от една. Човек нищо не рискува.

Аптекарят се възмути срещу това, което той наричаше попски хитрини; те според него пречеха на оздравяването на Иполит и той повтаряше на госпожа Льофрансоа:

— Оставете го! Оставете го! Вие разстройвате нравствеността му с вашия мистицизъм!

Но добрата жена не искаше да чуе нищо. Той беше причината за всичко. От дух на противоречие тя закачи върху леглото на болния съд, пълен със светена вода, и чимширово клонче.

Ала изглеждаше, че и религията, както хирургията не му помагат и неумолимата гангрена непрекъснато възлизаше от краищата към корема. Напразно сменяха лекарствата за пиене и лапите — мускулите всеки ден все повече се отделяха и накрая Шарл кимна утвърдително, когато стрина Льофрансоа го попита дали не би могла пред вид безнадеждното състояние да извика от Ньошател г. Каниве, който беше знаменитост.

Доктор на медицината, петдесетгодишен, с добро обществено положение и уверен в себе си, тоя събрат не се постесни да се засмее презрително, когато видя гангренясалия до коляното крак. Сетне, след като решително заяви, че ще трябва да се отреже, той излезе и отиде при аптекаря, за да си издума срещу магаретата, които са могли да докарат нещастния човек до това състояние. Като раздрусваше за копчето на редингота г. Оме, той крещеше в аптеката:

— Това са парижките изобретения! Ето идеите на господата от столицата! Същото каквото са страбизмът 27 , хлороформът и литотрипсията 28 куп чудовищни неща, които правителството трябваше да забрани! Но те искат да лукавстват и ви тъпчат с церове, без да ги е грижа за последиците. Ние тук не сме толкова големи; ние не сме учени, не сме контета, нито забавни събеседници; ние сме лекари-практици, лечители, и не бихме си въобразили, че трябва да оперираме човек, който се чувства чудесно! Да се изправят криви нозе! Може ли се изправи крив крак! Все едно например да искаш да изправиш гърбица!

Слушайки тия приказки, Оме се измъчваше, но прикриваше болката си под любоугодническа усмивка, тъй като трябваше да бъде добре с г. Каниве, чиито рецепти идваха понякога чак до Йонвил; така че той не защити Бовари, дори не направи никаква забележка, и като изостави принципите си, пожертва достойнството си заради по-сериозните интереси на търговията си.

В градчето тая ампутация до бедрото от доктор Каниве беше голямо събитие! Всички жители тоя ден бяха станали рано и Главната улица, макар препълнена с хора, имаше нещо злокобно, като че щеше да се изпълнява смъртно наказание. В бакалницата спореха за болестта на Иполит; дюкянчетата не продаваха нищо и госпожа Тюваш, жената на кмета, не мърдаше от прозореца от нетърпение да види хирурга.

Той пристигна с кабриолета си, каран от него самия. Но тъй като десният ресор от продължителните пътувания беше отслабнал от тежестта на едрото му тяло, колата вървене наведена и до него, на другото седалище, се виждаше голямо сандъче, покрито с червена кожа, трите медни ключалки на което блестяха внушително.

Когато влезе като вихрушка под портата на „Златен лъв“, докторът с висок глас заповяда да разпрегнат коня, сетне отиде в конюшнята да види дали той яде овес; защото, когато отиваше при болни, той се погрижваше първо за кобилата и за кабриолета си. По тоя повод дори казваха: „А, господин Каниве е своеобразен човек!“ — и го уважаваха повече заради тая непоколебима самоувереност. Светът можеше да загине до последния човек, но той не би се отказал и от най-малкия си навик.