Тя отмина чаршията и навлезе в уличките на работническия квартал. Повечето от ниските, схлупени къщици бяха тъмни. Работниците си лягаха рано, за да пестят въглища. Над реката висеше гъста мъгла, а в ледената тишина отекваха глухо удари на брадва. Някой цепеше дърва. Когато Лила зави по уличката, в която се намираше тяхната къща, видя внезапно силуета на висок мъж. Той се беше спрял точно пред къщата им и фигурата му се очертаваше ясно върху млечнобелия фон на мъглата, осветена от уличната лампа. Непознатият носеше мека шапка и модно, стегнато в талията палто. „Дългия“ — помисли Лила с гняв. Тя постоя няколко минути с разтуптяно от уплаха сърце, после се окопити и влезе в двора на съседите, като се притули зад бараката им. До ушите й долетяха звънливи удари — непознатият чукаше върху стъклото на прозореца. Той повтори това няколко пъти н като не получи отговор, тръгна по улицата. Стъпките му върху заледената почва се чуваха все по-ясно. Той щеше да мине покрай бараката, зад която се беше притаила Лила. Когато мина, тя го позна. Бе Павел. И тогава, без да иска, извика името му с тих, сподавен от вълнение глас.

Павел извърна веднага лицето си към направлението, от което чу гласа й. Лила излезе пред него и го попита:

— Какво търсиш тук?

— Исках да те видя.

Двамата стиснаха несъзнателно ръцете си. Но тя овладя вълнението си първа и рече враждебно:

— За какво да ме видиш?… Нали съм глупачка, която не разбира нищо?

— Нека влезем у вас!…

— В къщи няма никой — студено отказа тя.

— Именно за това — настоя той. Докато Лила отключваше вратата, той произнесе глухо, с нисък, отпаднал глас:

— Мене ме изключиха от партията. Знаеш ли? А тя отговори:

— Знам.

Когато влязоха вътре, той съблече палтото си и седна на стола, а Лила почна да пали печката. И докато я гледаше, стори му се, че не напразно в гнева и пустотата, които го притискаха сега, бе потърсил убежище тук. Той познаваше много жени, но нито една не притежаваше красотата на гордостта у това затворено и малко студено същество. Той познаваше други жени, които имаха гладки лица, руса коса и светли очи, но нито една не излъчваше толкова нравствена сила и такова съвпадение между духовния си облик и идеята, за която се бореше. Стори му се, че тя бе неделима част от този смазан от нищета работнически квартал, от тази гола стаичка с желязна печка, от тези дъсчени одри, покрити с козяци и черги. Стори му се, че във вехтата й пола, в избелелия й пуловер, в отслабналото й лице трептяха мъките, грижите и надеждите на хиляди тютюноработници, които чакаха края на зимата, за да почнат отново тежката, изтощителна и жалко платена работа в складовете. Но всичко това не бе огрубило личността й, не й бе попречило да стане образовано и мислещо същество. Стори му се, че това момиче приличаше на цвете, поникнало върху грозната бедност и лишенията на потиснатия свят, че то бе събрало у себе си всичко здраво, жизнено и прекрасно, което работническата класа можеше да даде, и че може би затова красотата й бе тъй одухотворена, защото нямаше да се поквари никога от сметките и пороците на враждебния свят. Ала едновременно с това му се стори, че у Лила имаше нещо далечно, недействително и призрачно, като образ от бъдещето, който ей сега щеше да се разсее и да остави след себе си само тъга към недостижимото.

Но след малко той съзна, че всичко у нея беше действително — от бледорусия акварелен оттенък на красотата й до тази острота, с която умът и волята й можеха да наранят човека. Тя бе коленичила до печката и раздухваше съчките, а тлеещата жар багреше изопнатите черти на лицето й с червеникаво сияние, под което косата й добиваше вид на гъсти снопове от металнозлатисти нишки. В хубавия й гръб, в яките рамене и заоблените й бедра имаше някаква сила, която го привличаше неотразимо и запълваше пустотата в душата му с такова вълнение, щото той отново почувствува, че бе направил най-разумното нещо, като дойде при нея.

Лумнаха пламъци и печката забумтя. Лила се изправи. Той очакваше да открие върху лицето й вълнението, което изпитваше сам, но видя само изопнатите й устни и две хладни очи, които го гледаха изпитателно. Трепетът, с който стисна ръката му в първия момент, беше изчезнал. Той се сети горчиво, че между двамата съществуваше стена, която ги разделяше, и че тази стена се издигаше не вече върху разногласията им за партийния курс, а върху обстоятелството, че беше изключен от партията.

Лила седна до масата, на другия стол срещу него.

— Днес ли пристигна? — попита тя равнодушно.

— Да — отговори той. — На обед.

— Срещна ли се с другарите?

— Говорих с Ешкенази и няколко души от градския комитет… — Той се ядоса внезапно: — Какво?… Правиш анкета дали не се опитвам да разцепя градския комитет ли?

— Не, не смятам, че можеш да постигнеш това!… — Тя се усмихна с присвити очи и показа веднага острието на своята непримиримост. — Засега ти стига изключването… Но ако видим дори опит да разрушаваш единството, тогава ще постъпим с тебе безмилостно.

— Какво ще направите? — попита той злобно.

— Знаеш много добре.

— Ще бъде забавно, ако Лукан влезе в ролята на мъничък Робеспиер!… — рече той, като се изсмя презрително. — Но кажете му, че няма да успее… По-голямата част от хората в Централния комитет са умни и скоро ще видят истината…

— Значи, ти… ще продължиш?

Тя пое въздух и го погледна косо. Клепачите й се присвиха още по-силно, а зад ресниците им се запали студен и тъжен гняв.

— Не, няма да продължа!… — избухна той, като удари по масата. — Не от страх пред вас, не за да чакам прошката ви!… Ще мълча само защото не искам да внасям преди стачката раздвоение в честните души на работниците, само защото съм сигурен, че Коминтерна и Задграничното бюро ще излязат с решения, които ще ви накарат да дойдете на себе си… А докато стане това, прогонвайте всеки, който иска да работи с нас, тикайте работниците под стражарските бичове, обещавайте им да заемете складовете с голи ръце… Беснейте, докато работниците загубят вяра във вас, докато ви отрекат напълно, докато сами най-носле съзнаете, че се държите като самомнителни глупци… най-съкровеното желание на врага е работниците да имат водачи като вас!…

— Не викай!… — хладно предупреди тя, като погледна към прозореца.

А после опря лакти върху масата и закри лице с дланите си. Думите на Павел я разстройваха. В цялото му пламенно същество прозираха искреност, болка и гняв, които един студен враг на партията не можеше да прояви. Горчивината на тъмните му очи я пронизваше. Всичко, което изрече, съдържаше някаква страшна и жестока истина, която се разбираше вече от самата Лила, от Макс, от Стефан, от възрастния другар в градския комитет и може би от десетки, стотици работници… Ала стори й се, че тази истина щеше да стане още по-страшна, ако се подложеше на всекидневно обсъждане, ако предизвикаше разногласия и спорове, ако почнеше да руши единството на партията в низините. В душата на Лила настъпи отново хаос и раздвоение.