— Само че Спектърът…

— Може да бъде пренебрегван в определени случаи. Не е толкова лесна работа да свалиш една Призма. Когато се върнеш, ще поговорим за женитбата ти. Време е да започнеш да правиш наследници. Появата ти с едно копеле прави въпроса належащ.

— Татко, аз не съм…

— Ако смажеш един от сатрапите, дори и да е бунтовник, ще се наложи да подкупиш някой от другите. Време е. Ще ми се подчиняваш в тази работа. Проблема с копелето ще го обсъдим по-късно.

Лив бе отишла в светлинната градина високо в жълтата кула, за да помисли, но и се струваше, че не може да извърви и десет крачки, без да се натъкне на някоя млада двойка, която се целува. Докато слънцето залязваше, градината се превръщаше във впечатляващо зрелище — и любимо място на двойките. Лив би трябвало да се сети за това. Имаше нещо особено да гледаш млади влюбени, когато се чувстваш толкова изолиран.

Когато излезе от квартирата си, в нея бушуваше хаос от емоции: съжаление, че е била толкова груба с Кип, увереност, че е права и баща и е жив, и ужасният страх, че греши. Беше самотна, уплашена за бъдещето си, а сега — зашлевена в лицето от привидната лекота, с която всяка друга, изглежда, можеше да си намери любим — копнееше и за момче. Което и да е момче. Е, почти. Лив живееше в Хромария от три години и имаше зад гърба си единствено няколко неуспешни опита за връзка. Това, че беше тирейка, дъщеря на генерал от загубилата страна и бедна, бързо пресичаше всякакъв интерес от страна на съучениците и. Единственото момче, което тя смяташе, че наистина си пада по нея, я бе поканило на Бала на лукслордовете, а после и бе вързало тенекия и бе отишло с друго момиче. Явно всичко бе само шега. На следващата година за кратко бе станала обект на съревнование между няколко от най-популярните момчета. Няколко седмици бе прекрасно да е център на вниманието. Имаше чувството, че най-после е постигнала пробив, че най-после я приемат. Едно от момчетата я покани на Бала на лукслордовете.

А после случайно дочу друго момче да говори за облог между тях кой пръв ще я изчука. Отмъщението и бе бързо и ужасно. Обеща на своя кавалер за бала — водача на групата, млад благородник на име Паршан Наям — да му отдаде девствеността си, ако и помогне да осъществи една своя мръсна фантазия. На онзи направо му потекоха лигите.

На Бала на лукслордовете се срещнаха в едно тъмно кътче току до главната зала. Тя убеди Паршан да си свали всички дрехи, въпреки че само на броени крачки от тях целият Хромарий танцуваше, бъбреше и пиеше. После откъсна устни от неговите, докато ненаситните му ръце шареха по тялото и, и попита колко ще спечели от победата си в съревнованието.

— Ти знаеш? И не си бясна? — попита той.

— Че защо да съм бясна? — отвърна тя. — Затвори очи. Имам изненада за теб.

— Хубава ли?

Тя плъзна пръсти надолу по корема му. Сведе очи. Облиза устни.

— Ще ти секне дъхът. Обещавам ти.

Той затвори очи. Тя грабна всичките му дрехи и изхвръкна в залата, където се вихреше празненството. Той изквича изненадано и се втурна гол след нея.

— Ето какво получаваш за своето съревнование, Паршан Паям! — извика Лив, така че всеки, който не е забелязал веднага голия младеж, да го види и да разбере кой е.

Танцьорите спряха. Музикантите престанаха да свирят. Стотици разговори секнаха.

— Да се обзалагате с приятелите ти кой ще ми отнеме девствеността?! Отвратително! Ти си простак и лъжец. Отвращаваш ме. Не си достатъчно умен, за да ме надхитриш, и не си достатъчно мъж, за да ме имаш. — И хвърли безценните му дрехи в купата с пунша.

Разнесе се нервен кикот. Паршан замръзна. След като дрехите му бяха накиснати в пунш, нямаше смисъл да ги взима, за да се покрие. Постара се, доколкото можеше, да се прикрие с ръце.

Сред тишината, нарушавана от откъслечни ръкопляскания, Лив изхвръкна от залата и влезе право в легендите на Хромария. За нещастие да се прочуеш с отмъщението си срещу момче, което е проявило романтичен интерес към теб — независимо колко низък е бил този интерес, — не бе добър начин да окуражиш интереса на другите. Всички останали момчета бяха ужасени от нея.

„Защо си мисля за момчета? Баща ми е мъртъв!

Не, не е. Татко се е измъквал и от по-тежки ситуации. Не би позволил да го вкарат в капан. Прекалено умен е за това.“

И все пак би било хубаво, ако имаше с кого да си поговори. Честно казано, ако си поплачеше, щеше да се почувства много по-добре.

Отправи се с натежала крачка към стаята на Вена, но когато стигна там, самата Вена плачеше. Това моментално извади Лив от собственото и самосъжаление. Вена не просто плачеше, а направо ревеше. Обикновено артистично разрошената и къса коса бе пригладена, сякаш е държала главата си в ръце. Очите и бяха подпухнали.

— Не мога да повярвам, Лив! Търсих те навсякъде — каза Вена. — Лив! Това е катастрофа. В името на Оролам, пращат ме у дома!

Лив огледа стаята и видя, че всичките вещи на приятелката и вече са опаковани и прибрани в големи сандъци. Ако се съдеше по количеството на притежанията и и всички украси, с които бе осеяла всяко свободно местенце в малката си стая, Лив разбра, че не може да ги е опаковала сама.

— Какво става?

Бяха и нужни няколко минути, за да сглоби някаква смислена картина, макар че историята сама по себе си беше проста: Вена бе загубила спонсора си. Аборнейският лорд, който държеше договора и, загубил цяло състояние в някаква бизнес авантюра и му се налагало да съкрати разходите си. Явно се бе опитал да продаде договора на Вена и не бе намерил купувачи. Само че господарят на някакъв друг млад притеглящ бе купил от него стаята на Вена и тя трябваше да я освободи незабавно. Пътуването и до дома бе платено и Вена заминаваше тази вечер. Трябваше да се срещне със спонсора си, за да решат как би могла да изплати вложените в нея средства.